Октомври 2015 година -Сараево е спокойно и слънчево. Аз се разхождам и с любопитство разглеждам улиците, сградите и хората.  В този миг  съм просто един наивен турист, тръгнал с еразмус приятелите си да разгледа столицата на Босна и Херцаговина.
Още нямаше и месец от началото на моя студентски обмен и живота ми в Загреб. Всичко беше ново и вълнуващо, както и организираното пътуване с парти влак до Сараево. На този етап не мислех за войната от 90-те и разпадането на бивша Югославия, по-скоро бях на вълна искам да пътувам.Сега година по-късно много повече оценявам това пътуване и се радвам, че буквално в последната минута се записах за него.
Тривиално и егоистично ще е  да разказвам за моите преживявания там - просто имах един много хубав, изпълнен с емоции, ядене на чевапи,разходки, пиене и "избухване" в местния клуб "Хасиенда" уикенд. И тук не мога да не спомена 12- часовото пътуване с влак като разстоянието между Загреб и Сараево е 400 км, т.е и хърватско-босненските железници не са добре поддържани.
 Това, което ме впечатли в Сараево е, че навсякъде има джамии, католически  и православни църкви.Интересното при тяхното държавно устройство е, че те имат 3-ма президенти - бошняк, сърбин и хърватин, които се сменят на ротационен принцип на всеки четири години.Те се избират от народа - Федерация Босна и Херцаговина избира бошняка и хърватина, а Република Сръбска избира съответно сърбина. Тук трябва да се спомене, че населението на Сараево е предимно мюсолманско вече ( над 70 %).
 Разхождайки се из града видях много забрадени жени, а кафенетата бяха пълни с мъже. Вървейки в центъра обаче не се замислях, че само преди 24 години в него е имало война и ежедневно там са избивани хиляди невинни хора...
Интересът ми към обсада в Сараево го предизвика първоначално един босненец от хостела, в който живях 5 месеца. След разговора ми през ноември с него вече запознах да чета и да се вълнувам от това, което се е случило там. Никога няма да забравя какво сподели той с мен: " Аз бях от късметлиите, все пак никой от семейството ми не загина, но загубих най-добрия си приятел, а той беше само на 4". После започнах да чета за войната, за клането, за извършения геноцид над босненци, а наскоро прочетох и романа "Още броя дните" на българина Георги Бърдаров. Сега вече просто изпитвам нужда да говоря за това.
Не мога да си представя, нито да си обесня как избиваш мъже, жени, деца, с които доскоро си се разминавал по улицата, посещавал си едни и същи заведения. Не знам каква трябва да е била тази пропаганда, за да забравиш човешкото и просто да желаеш да убиваш, да се гавриш, да изнасилваш.Сред нещата, които прочетох попаднах и на материал за град Фоча, в който е имало секс лагер - жените попаднали там са подложени на зверски мъчения и третирани като секс робини. Замислих се, че ако аз поапдна там, не бих искала да оцелея.
Романът " Още броя дните" го прочетох на един дъх и го препоръчвам на всеки.Четейки го аз отново се разхождах по улиците на Сараево, но не като турист, а като "мишена". Видях един друг, мрачен град, в който се живее ден за ден и опасността те дебне от всеки ъгъл.Разбира се,разчувства ме и любовната история между двамата главни герои - мюсолманка и християнин.
Благодарна съм, че аз имах шанса да видя един спокоен град, в който се чудехме къде са най-хубавите чевапи,къде да пушим наргиле и дали да си хванем такси или трамвай. И все пак Сараево, сравнено със Загреб, още навява спомени за войната, носи своите белези и рани. И последно това, което мен ме впечатли е, че на всяка сергия в центъра се продаваха чаши и тениски с надпис Сараево 1984 г. от  зимните олимпийски игри. Може би тези сувенири са символ на един от последните моменти, в които босненци са били обединени и щастливи или пък може би е желание да си спомнят и да се връщат към нещо хубаво, вместо към войната....

Тъжно, вярно... И истинско.